“Ще сме заедно, та нали ти обещах” –
под светлината на луната каза й той.
Прегърнати двама под сенчицата на чердака,
целуна я и тръгна за поредния далечен престой.

Със силни надежди времето да отлети отново
те затвориха очи и замечтаха,
с гордост тежкото преглъщаха,
но сълзите напиращи все повече натежаваха…
Прегърнаха се! Та, любовта им бе по-силна от олово.

Добре измазана фасада, за света имаха те,
горди и силни в нечия представа, гледайки само напред.
Но вътре съкровище имаше, тайно скрито надълбоко –
крясък душевен незнаен, нашепващ с брутална жестокост.

Самотност душевна, бавно и плавно притстъпяща.
Обгръщаща, потискаща, разяждаща отвътре, дори
насаждаща болест и чувствата утъпкваща,
неспираща гнилост да насажда до зори.

Непримирим с всичко мрачно отвътре вперил в Утре-то очи,
втренчен проницателно там със наслада,
криле му изникнаха в тези така черни дни.
И отсече, че не ще падне, ни коленичи пред гнилостта порочна,
а че ще докаже на двамина им как с любов сърце се покорява,
а не със такава живота им да само-обезобразява.