(На Богдана, за 20-тия ѝ рожден ден)

Рано сутринта е. Навън е пълно с румънци. Тук не е по-различно от България, само че говорят на друг език. Срещу автобусната спирка има McDonalds. Сякаш на’ще са ме докарали до София и ме изпращат от нашенско. Сякаш и ти си пред автобуса и се опитваш да скриеш сълзите си. Само че нито наште са тук, нито теб те има. А сълзите аз излях далеч от тук, вкъщи – там, където прегърнах баба и дядо.

Трудно ми е да събера мислите си в едно, когато трябва да оставя толкова много любов зад гърба си, само за да гоня нещо, което на никого и никога не е ясно. Хората казват, че сме млади, че сега е времето. Време за какво? Човек сам избира своя път. Той се влюбва не по избор, но сам решава дали да обича до край.

Толкова ми е криво, че животът си върви и ние трябва да вървим паралелно с него. Не можем да спрем – така ще бъдем като препарирани, оковани  от времето в собствените си тела, а сега е моментът да вкуся от чужбина и да преценя дали е за мен или не. Искало ми се е не малко пъти просто да бях достатъчно заможен, за да имаме къде да живеем, за да работим, каквото поискаме, но така се губи интересът от цялото приключение да опитаме заедно.

Лятото беше най-невероятното ми преживяване тази година. И то беше отново с теб. Моето първо лято. Нужна си ми, за да не се забравя, за да бъда себе си. Наистина малко време прекарахме отново, но емоциите и спомените са неописуемо много. Обичам те с цялата си душа. Как да не искам да съм с теб, мила? С теб се раждам отново всяко лято, с теб всеки момент е първи. Да гледам мъката в очите ти е най-огромната скръб на света. От първия път в болницата разбрах, че искам да съм с теб въпреки трудностите да бъдем млади и да се “бутаме” навсякъде. От втория, осъзнах, че от двамата аз съм човекът в чужбина и пак аз съм този, който иска да ти направи дом, за да се чувстваш вкъщи. Така моето първо лято продължава всеки път, било то дали е зима или няколко дни през пролетта. Така, защото всичко започна лятото…

А снимките? Те са просто начин да си спомням за това уникално усещане да съм с теб и да се радваме един на друг. А думите? Аз хиляди думи съм ти изговорил и изписал, че вече се чудя как да не се повторя. И все пак няма как да не повторя мислите си, няма как да не потретя изписаните редове, когато след всяко лято аз се чувствам все по-дълбоко влюбен и свързан с теб. Чувствам те като все по-голяма част от себе си.

Честити 20 години, мила. За да не повторя пожеланията си, ще ти цитирам един стар и малък кратък пътепис, който намерих в iPod-а си, който олицетворява действителността през годините, в които сме били заедно. Каквото и да става, ние можем да се справим – винаги ще намираме решенията, както сме го правили до сега.

“Поредното пътуване. Подготвен и въоръжен с търпение в този момент аз отново вървя през купетата, търсейки своето място. И вървя напред, но очаквам, че в най-предния вагон ще ме чакаш. Няма те и аз отново се сещам, че всъщност това е само първата стъпка в това пътуване, че трябва да сменя още няколко купета, да изтърпя още няколко часа по ж.п. платформите и летищата, така че най-накрая да усетя удоволетвореността от цялото това странстване, докато най-накрая отлетя с последния полет до София. И самото влизане в самолета да почувствам как сърцебиенето ми се учестява, как сетивата ми се изострят при мисълта, че отново ще сме заедно и ще чувствам, както преди – истински.

Сядам на мястото си, закопчавам колана и тръпна в очакване тези последни три часа да отминат, колкото се може по-бързо, за да мога да те прегърна. Вкусвам от сладкия ти аромат… Отварям очи – мечтал съм.

В този момент ушите ми заглъхват, а аз затварям очи и се опитвам да се насладя на опияняващата емоция, че ще съм с теб.

Ето ме, не си мираж! И най-силно желая да съм с теб и сега те прегръщам. Каква по-сладка наслада от това да се сбъдват желанията ми. Сега само можем да се отдадем на седемдесет и двата часа, които имаме, за да бъдем едно.

За съжаление, човек оценява колко е важно нещо, когато го няма или го има в ограничение количества. Така и ние с това време – буквално се борим срещу него, за да можем да бъдем два дни заедно… Колкото и тъжно да е, толкова е и силно. Ние имаме кауза, за която се борим в живота си – да сме заедно. Какво по-хубаво от това да бъдем герои в тоя, изгубил всякакви ценности, “жив”, а всъщност пуст свят.

Ти си моят свят.”

СДХ