Сила
Навън отново вали
сълзите стичат се бавно,
но аз вече знам как боли
и привикнал с болката дори,
питам се, залязвам ли плавно?
Всеки епизод е драмантичен
на тази безкрайна, филмова лента.
Ти казваш – аз ставам все по-романтичен,
а аз просто следвам моята дневна агенда.
Целта уж е проста, уж ясна.
Изглежда даже лесна, прекрасна.
И всеки преминал по тази стръмна пътека
знае, че тя води далеко, много далеко.
И вървя аз сега по тази стълба, тази пътека,
и изкачвам бавно и славно всяко стъпало.
Ще опитам до горе да стигна лека-полека
с умерено темпо, като часовниково махало.
Но има ли смисъл на върха аз да застана,
да се бия в гърдите и нова цел да преследвам,
когато ще зная, че тлее в душата ранима живата рана,
когато аз напред уж вървя, но не напредвам.
Няма цел, няма постижение, няма посока,
ако твоите очи не зърна и в твоя поглед не заспя.
Тъй както твоите смели думи ми дават насока,
тъй аз мечтая на далеко с теб да отлетя!
Мисли разпиляни като разхвърляни карти…
Пресичам пътища, авенюта, булеварди.
Душата като стон утеква там,
където ти стоиш сама, където аз чакам те сам.
И празнота…
Да, празен ме прави твойто отсъствие!
И самота…
Да, сам съм сега без твойто присъствие!
И искам още и още от тоз наркотик.
Твоят опият превръща ме във фанатик.
Полудявам? С образи и сенки сега си играеш?
Отново имам грешното чувство, че ти пак нехаеш.
А всъщност на тебе ти пука – ти искаш, живееш
и юмрук стискаш, и устни прехапваш,
и пак повтаряш си, че ще успееш.
Зверси трудно е болката сама да преодолееш.
А аз затворен сам във тази стая мечтая…, че до мен ще грееш!
Помниш, нали? Аз, ти.
Не аз и ти сами…
А аз и ти – завинаги!
СДХ